Неизбежна отбрана и задържане на престъпник

Поначало всяко вредоносно деяние е общест­веноопасно. Има обаче и изключения, при които заради специфичната обстановка на извършва­не вредоносни деяния се явяват общественопо­лезни, понеже причинените от тях вреди предиз­викват на свой ред някаква по-голяма, оправда­ваща ги полза — възможна или действителна. В тези случаи, където от вредата има полза, и то по-голяма, деянието, макар вредоносно, се оказва по изключение общественополезно. По тези съображения то не заслужава правна заб­рана, а напротив – правно позволение. При това за най-типичните случаи на такива вредоносни, но общественополезни деяния правните позволе­ния са предвидени в самия НК. Така заради своята вредоносност тези спе­цифични деяния, от една страна, попадат в обх­вата на някаква обща наказателноправна заб­рана (формулирана чрез обективната страна от състав на престъпление) за причиняване на вре­дите – на убийство, ако става дума за смърт; на причиняване на телесна повреда, ако става дума за телесна повреда, на унищожаване или повреждане на чужда вещ, ако става дума за увреждане на такава вещ. От друга страна обаче, обществената полезност на тези деяния зара­ди специфичната им обстановка на извършване е накарало законодателя да предвиди за тях в НК и специални правни позволения (формулирани също чрез състав) – чл. 12, 12а, 13 и 13а НК. Тези специални правни позволения изключват приложимостта (дерогират) на общите наказателноправни забрани, в чиито обхват деянията по­падат. Тези деяния не са противоправни, а със­тавляват упражняване на право. Предвид на това и за разлика от изпълнението на задължения, където е нужно и „намерение за изпълнение“ (лат.: animus solvendi), разглежданите деяния ня­мат субективна страна – не се изисква те да бъдат извършени с каквото и да е намерение или цел. Тези деяния се оказват в крайна сметка об­щественополезни и правомерни, а обстановката, т. е. обстоятелствата, при които те се извър­шват, им придават всъщност обществена по­лезност и обосновават правомерност. Тези обс­тоятелства се определят поради това и като оправдателни основания (оправдания).

По своята същност/неизбежната отбрана-представлява обезвреждане на нападател. Той бива увреден, за да се пресече осъществявано от него противоправно нападение. Неизбежната отбрана е очертана в чл. 12, ал. 1 НК. Тази разпоредба гласи: „Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосред­ствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.“ Всяко от специално позволените вредонос­ни деяния, предвидени в НК, се очертава чрез изисквания за допустимост и изисквания относ­но начина на извършване. Това важи и за неизбежната отбрана. Тя е допустима при противоправно нападе­ние, т. е. когато е налице такова нападение, ко­ето се явява противоправно. То съставлява т. нар. състояние на неизбежна отбрана. Нападението само по себе си има две особе­ности. От генетична гледна точка то е човеш­ка проява, която от функционална гледна точка е годна да окаже неблагоприятно въздействие върху някакво правно охраняемо обществено отношение и свързания с него интерес (правно-охраняем интерес). Вижда се най-напред, че субект на нападение­то може да бъде само човек. Машината или животното не може да напада по смисъла на чл. 12 НК — вещите (неодушевени или одушевени) мо­гат да бъдат само средства на нападението, из­ползвани от човек, и никога нападатели сами по себе си. Нападението също така е проява, насочена към засягане на правноохраняем интерес. За да се изпълни това условие, достатъчно е да бъде създадена непосредствена опасност от засяга­не на интереса, не е нужно да е започнало и увреждането му. Необходимо е само нападението все пак да е вече започнало и още да не е довърше­но заради пълното обезвреждане на нападателя, негов окончателен отказ или приключило увреждане на обекта на нападението. Опасността за обекта може да бъде създадена и следователно нападението върху него може да бъде осъщест­вено не само с действие, но и с бездействие (нап­ример недаване на животоспасяващо лекарство или неоткарване на тежко ранен до болницата, за да бъде спасен от смърт). Обект на нападе­ние могат да бъдат всякакви интереси – държавни, обществени и лични, при това независимо от стойността им. Те могат да бъдат както на самия отбраняващ се, така и на всяко трето лице — физическо, юридическо или на държавата. Няма значение дали нападението е извършено виновно или не; от наказателноотговорно или от наказателнонеотговорно лице.

Нападението трябва да бъде винаги про­тивоправно. За целта е достатъчно то да про­тиворечи на някаква повелителна (непозволителна) правна норма. Не е нужно тази норма да бъде от НК и нападението да се отличава непремен­но с наказателна противоправност. Поначало всяко нападение е противоправно. Има обаче и изключения. За да се установява, че не е налице някое от тези изключения, при които неизбежната отбрана не е допустима, предвижда се изрично, че нападе­нието, което я обосновава, трябва да бъде противоправно.

Когато е налице противоправно нападение и неизбежната отбрана се явява допустима, пос­тавя се въпросът: как тя трябва да бъде извър­шена. Чл. 12, ал. 1 НК определя насоката на неиз­бежната отбрана, а ал. 2 – нейните предели. Щом неизбежната отбрана има за предназ­начение да пресече едно осъществявано противоправно нападение, тя следва да бъде насочена срещу неговия субект – нападателя. Това следва и от текста на чл. 12, ал. 1 НК, който сочи, че неизбежната отбрана се осъществява „чрез при­чиняване вреди на нападателя“. Все пак с цел по-голяма ефективност на защитата за неизбежна отбрана се смята и увреждането на евентуално използваното от нападателя чуждо средство (оръдие) за осъществяване на нападението – ина­че следва да се приложат по-строгите правила за деянието при крайна необходимост по чл. 13 НК. За да се включи и този случай в обхвата на неизбежната отбрана, за нейно приложно поле се определя противоправното нападение като цяло. Чл. 12, ал. 2 НК гласи: „Превишаване преде­лите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението.“ Характерът на нападението се определя от ценността на обек­та на посегателство – на общественото отно­шение (интереса), което нападението застраша­ва. Докато опасността на нападението се опре­деля от Вероятността за увреждане на така застрашения интерес. Тук всичко е подчинено на общата идея за съ­размерност на отбраната спрямо нападението. При това не е нужно да има някакво пълно съот­ветствие – достатъчно е отбраната да не изпад­не в явно несъответствие с нападението — да не се направи нещо излишно или неразумно.

Първоначално неизбежната отбрана се осно­вавала на разбирането, че тя е като отбрани­телната война – колкото по-опасно е нападени­ето заради ангажираните сили, средства, обста­новка и пр., толкова по-опасна може да бъде и защитата, която му противостои. Иначе тя няма да е успешна.

Следва да се има предвид, че опасността на нападението не е нито равнозначна с обществе­ната му опасност, нито се определя само по нея – обществената опасност на нападението зависи преди всичко от ценността на нападнатия интерес, т. е. от характера на нападението, а едва след това и от опасността му.

Следва също така да се има предвид, че изиск­ването за съразмерност на отбрана и нападе­ние по опасност е подчинено на идеята за успешност на защитата. Това обаче дава само възмож­ност за успех, но не създава и задължение за ус­пех — неизбежната отбрана е оправдана и кога­то тя не успее да защити нападнатия интерес. Ако например се счупи ръката на крадец, но той все пак открадне чантата, причиняването му на телесна повреда ще бъде въпреки това оправ­дано като съставляващо неизбежна отбрана.

Дълго време идеята за успешност на неизбеж­ната отбрана – без да се държи сметка за цен­ността на нападнатия и на увредения от защи­тата интерес, се приемала за задоволителна. В началото на XX век обаче се стигнало до извода, че не е нормално нападателят да бъде убит, за да се защити някакъв дребен интерес (например плод или вестник). Затова се приело, че не е дос­татъчно неизбежната отбрана да бъде успеш­на, а е необходимо тя да бъде и справедлива. Така се наложила идеята за справедливост на неизбеж­ната отбрана и пределите й били допълнени. Вследствие на това днес се изисква тя да е съ­размерна на противоправното нападение не само по опасност, но и по характер. Изисква се не само да няма явно несъответствие на отбраната с нападението по опасност, но да не се стига до явно несъответствие на отбраната с нападението и по характер. По довод за противното следва, че за да има превишаване предели­те на неизбежната отбрана, несъответствие­то на защитата спрямо нападението трябва да бъде явно — по опасност или по характер. Явно­то несъответствие на защитата спрямо напа­дението по опасност е налице, когато причинените с нея вреди са излишни. Докато явното не­съответствие на защитата спрямо нападение­то по характер е налице, когато ценността на засегнатия от нея интерес надхвърля неприемливо тази на нападнатия интерес и следовател­но неизбежната отбрана се оказва неразумна.

Следователно пределите на неизбежната от­брана са съобразени с необходимостта да се оси­гури успешност и справедливост на защитата срещу противоправното нападение. За разлика от наказанието тя не се съразмерява главно с обществената опасност на противоправното нападение, която на свой ред се определя от ха­рактера (ценността на нападнатия интерес), а след това и от опасността му (вероятност­та от засягане на нападнатия интерес). За да не се стига до смесване на подхода към неизбеж­ната отбрана с този към наказанието, нужно е чл. 12, ал. 2 НК да не се тълкува буквално: „Преви­шаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на ха­рактера и опасността на нападението.“ Най-точно е този текст да се тълкува, в смисъл че „превишаване пределите на неизбежната отбра­на има, когато защитата явно не съответства на опасността или характера на нападението“.

Ако пределите на неизбежната отбрана бъдат превишени, тя става противоправна и може на свой ред да бъде пресечена чрез неизбежна отбрана. Ако превишаването на пределите на неизбежната отбрана бъде и Виновно извърше­но, то поначало ще съставлява престъпление, фактът обаче, че то служи за пресичане на противоправно нападение, се отчита в полза на де­еца по два начина.

В най-типичните случаи на увреждане, а те се получават при умишлено превишаване преде­лите на неизбежната отбрана — убийство или причиняване на телесна повреда, фактът, че престъплението служи за пресичане на противоправно нападение, се отчита като привилегироващо обстоятелство, обосновавайки налагане на предвидено в самия закон по-леко наказание. В останалите случаи фактът, че престъпле­нието служи за пресичане на противоправно на­падение, се взема предвид за индивидуализация на наказанието от съда като смекчаващо обс­тоятелство.

Деецът обаче изобщо не се наказва, макар виновно да превиши пределите на неизбежната от­брана, ако това се дължи на уплаха (силен страх) или смущение (значително объркване). Чл. 12, ал. 4 НК обявява по компромисни съображения това неизключващо Вината психическо състояние на силно занижени способности за субективно об­стоятелство, изключващо наказуемостта. Де­янието има Всички други особености на престъп­лението, но без последното му основно свойство по чл. 9 НК – наказуемостта, т. е. заплашеността му от наказание по НК. То обаче остава пра­вонарушение по другите правни клонове, обосно­вавайки и присъщата за тях санкция.

В заключение следва да се посочи, че има две хипотези на неизбежна отбрана, в които тя изобщо няма предели. Съгласно чл. 12, ал. 3 НК „няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище и нападението не може да бъде отблъснато по друг начин. Щом се прониква със сила в чуждо жилище, нападение­то ще е достатъчно сериозно, че да може да се отблъсква с всякакви средства и няма да се сти­га до явно несъответствие на защитата спря­мо нападението по опасност. Наред с това на­паднатите блага ще са най-често три — непри­косновеността на жилището, животът или здра­вето на обитателя му и негово имущество, за­ради което дори нападателят да бъде убит, няма да се стигне до явно несъответствие на защи­тата спрямо нападението и по характер.

Задържането на престъпник е предвидено в чл. 12а, ал. 1 НК. Според неговия текст „не е общественоопасно причиняването на вреди на лице, извършило престъпление, при неговото за­държане за предаване на органите на властта и предотвратяване на възможността за извърш­ване на друго престъпление, ако няма друг на­чин за неговото задържане и ако при това задържане не е допуснато превишаване на необходимите и законосъобразни мерки.“ Така описаното общественополезно и пра­вомерно увреждане е допустимо по отношение на бягащ или укриващ се престъпник, който по този начин се отклонява от съдене или от из­пълнение на вече наложено му наказание. С тази своя дейност престъпникът, също като при със­тоянието на неизбежна отбрана, извършва сво­еобразно нападение — той напада правноохраняемия интерес на държавата да осъществи нака­зателна репресия спрямо него. За разлика от състоянието на неизбежна отбрана обаче това не­гово нападение не е противоправно, а се явява правнонерегулирано. Защото, макар престъпни­кът да няма правото да бяга и да се укрива от властта, на него не е и забранено да осъществя­ва такава дейност — той не е длъжен да съдейства на властта за собственото си наказателно репресиране. Следователно задържането на престъпник е допустимо при такова негово нападение, което не е противоправно, а се явява правнонерегулирано. Затова неговото нападение върху интере­са на държавата за наказателна репресия не мо­же да съставлява състояние на неизбежна отб­рана. Оттук и самото му противодействие не може да бъде неизбежна отбрана и да се обхваща от чл. 12 НК. Това именно е наложило за задържа­нето на престъпник да се предвиди самостоя­телна наказателноправна уредба в лицето на чл. 12а НК.

Следва също така да се има предвид, че задър­жането на престъпник включва две съставки: задължителна – лишаването на престъпника от свобода, и факултативна – други евентуално не­обходими негови увреждания. Осъществяването на задължителната съставка е допустима при всяко бягство и (или) укриване на престъпника, а факултативната съставка – само когато от­клонението му не може да се пресече по безвре­ден начин извън лишаването му от свобода. Що се отнася до пределите на задържане­то на престъпник, те се сочат в чл. 12а, ал. 2 НК: „Необходимите мерки за задържане на лице, извършило престъпление, се превишават тога­ва, когато има явно несъответствие между характера и степента на обществена опасност на извършеното от задържаното лице престъпле­ние и обстоятелствата по задържането, както и когато на лицето без необходимост се причинява явно прекомерна вреда.“ Пределите на задържането на престъпник са различни съобразно двете негови съставки. Задължителна съставка, заключавайки се в лиша­ване на престъпника от свобода, може да бъде ограничена само по време – до възможното зара­ди липса на давност или амнистия предаване на лицето на властта. Докато факултативната съставка, заключавайки се в други евентуално не­обходими увреждания на бягащия и (или) укриващ се престъпник, се ограничава от цитираната ал. 2 на чл. 12а НК до съразмерност с обществената опасност на извършеното престъпление и с обс­тановката на задържане. Защото колкото по-голяма е обществената опасност на извършено­то престъпление и колкото по-трудна е обста­новката на задържане, толкова по-голямо увреждане на бягащия и (или) укриващ се престъпник се оказва оправдано, и обратно.

Апелативният съд гледа отначало делото за убийство на крадец

Свържете се с нас, в случай че се нуждаете от професионална помощ.